Сензационна биография на Уил Смит
Издателска къща „ ХЕРМЕС “
п редставя
УИЛ
от Марк Менсън
размер: 400+32 стр. цветно приложение
цена 29,95 лева
ISBN 978-954-26-2166-9
Превод Цветелина Лакова
Целият свят приказва за Уил Смит, само че прочетете какво споделя той за себе си в единствената си автобиография!
Очаквайте „ Уил “ на 26 април!
Три години Марк Менсън, създател на бестселъра „ Тънкото изкуство да не ти пука “, оказва помощ на носителя на „ Оскар “ и няколко награди „ Грами “ да напише книгата, за която Опра Уинфри споделя: Това е най-хубавата автобиография, която съм чела в миналото.
Уил Смит е артист, продуцент и музикант, притежател на „ Оскар “ и четири награди „ Грами “. Разнообразната му кариера обгръща филми, телевизионни сериали и мултиплатинени албуми. Той държи редица боксофис върхове, измежду които и този за най-вече поредни филми с облага 100 милиона $ (осем). Със брачната половинка си основава „ Семейна фондация Уил и Джейда Смит “, която цели усъвършенстване на живота посредством даването на запаси, които да насърчат начинания за самостоятелно и общо рационализиране в сферите на изкуствата и образованието, обществено подкрепяне, здраве и богатство, както и резистентност.
Марк Менсън е бестселъров създател на „ Тънкото изкуство да не ти пука “ и „ Всичко е прецакано “. Книгите му са преведени на повече от 50 езика и продадени в над 12 милиона екземпляра. Неговият уебсайт markmanson.net е измежду най-големите платформи за личностно развиване с над два милиона гости месечно и половин милион клиента.
Трансформацията на Уил Смит от хлапе от Филаделфия до една от най-известните рап звезди на своето време, а по-късно и една от най-големите кино звезди в историята на Холивуд е изключителна сама по себе си. Това обаче е единствено половината от историята.
Уил Смит се смята за победител в живота – и то изцяло основателно: освен че неговият триумф е без аналог, само че и цялото му семейство се намира на върха на славата. Оказва се обаче, че осем поредни кино лентата, оглавили класациите, 30 млн. продадени албума, десетки награди и стотици милиони долари не са гаранция за благополучие. Уил Смит осъзнава, че има да извърви дълъг път.
Тази автобиография е плод на проникновено пътешестване към себепознание и равносметка на всичко, което волята може да донесе на човек, както и това, което му лишава. Написана благодарение на създателя на международния бестселър „ Тънкото изкуство да не ти пука “ Марк Менсън, „ Уил “ е историята на една суперзвезда. Но и на един човек, който съумява да опознае същинската си същина. Малцина могат да си показват напрежението от това да се изявяваш на най-големите международни подиуми, само че концепцията, че постоянно би трябвало да преживеем огромна смяна, с цел да израснем като персони, е общовалидна. Съчетанието от дълбока мъдрост и удивителна житейска история слага книгата, сходно на своя създател, в своя лична категория.
Откъс
***
Стената
Когато бях на единайсет, татко ми реши, че се нуждае от нова фасадна стена на работилницата си. Стената беше огромна: висока към три метра и половина и дълга към шест метра. Старата се ронеше и на него му беше „ писнало да я гледа “. Вместо да наеме занаятчия или строителна компания обаче, той реши, че задачата е подобаваща за мен и по-малкия ми брат, Хари.
Дедио събори остарялата стена. Спомням си по какъв начин гледах зейналата дупка с мъчително учудване. Бях изцяло сигурен, че там в никакъв случай повече няма да има стена.
Всеки ден в продължение на близо година двамата с брат ми отивахме до работилницата на татко ни след учебно заведение, с цел да построяваме стената. Правехме всичко сами. Копаехме основи, бъркахме хоросан и носехме кофите. Все още помня съотношенията: две елементи цимент, една част пясък, една част вар. Хари боравеше с маркуча. Бъркахме хоросана с лопати на тротоара, след което пълнехме кофи по седем литра и половина и започвахме да редим тухли. Не използвахме нито арматура, нито кофраж, единствено нивелир с водна либела.
Ако разбирате най-малко малко от строителство, знаете, че не се прави по този начин. С ръка на сърцето можем да го назовем насилствен труд. В наши дни просто бихме подали сигнал до Агенцията за протекция на детето. Този метод на работа е муден и излишно времеемък, а това, което две деца свършиха за близо година, би лишило не повече от два дни на бригада от възрастни мъже.
Двамата с брат ми работехме през уикендите, по празниците и през ваканциите. Трудихме се цяло лято. В това нямаше нищо извънредно. Баща ми в никакъв случай не почиваше, значи и ние нямахме право на отмора. Спомням си по какъв начин нееднократно съм гледал дупката в цялостно обезсърчение. Не имах вяра, че в миналото ще я запълним. В съзнанието ми тя бе станала безкрайна. Сякаш строяхме Великата стена на Западна Филаделфия – милиарди червени тухли, които се простираха безспир към далечното нищо. Бях сигурен, че ще греша бетон и ще мъкна кофи, до момента в който остарея и умра. Просто бях уверен в това.
Но Дедио не ни позволяваше да спрем. Всеки ден трябваше да сме на линия, да бъркаме бетон, да носим кофи, да редим тухли. Нямаше значение дали вали или е адска горещина, дали съм сърдит или печален, дали съм болен или имам контролно на идващия ден – никакви извинения не минаваха. Двамата с брат ми се опитвахме да се оплакваме и да протестираме, само че Дедио не се трогваше; бяхме хванати в капан. Стената беше константа, непрекъсната големина. Сезоните се сменяха, приятелите идваха и си отиваха, учителите се пенсионираха, само че стената оставаше. Тя беше безконечна.
Един ден двамата с Хари бяхме в изключително неприятно въодушевление. Тътрехме се и мърморехме, че едно нещо е невероятно, а друго – неуместно.
– Защо въобще строим стена? Няма по какъв начин да стане. Никога няма да я приключим.
Дедио ни чу, остави инструментите си и пристигна до мястото, където ние стояхме и хленчехме. Той измъкна тухлата от ръката ми и я задържа пред погледите ни.
– Спрете да мислите за проклетата стена! – сподели той. – Няма стена. Има единствено тухли. Вашата задача е да положите тази тухла безупречно. След което да вземете друга тухла. И да положите и нея безупречно. После идната. Не се безпокойте за стената. Мислете единствено за тухлата в ръката си.
Той се върна в работилницата. Двамата с Хари се спогледахме, поклатихме глави – Този човек не е добре – и още веднъж се заехме да бъркаме хоросан.
Научих някои от най-важните уроци в живота си директно волята си. Противях им се, отричах ги, само че в последна сметка бях заставен да призная тежестта на истината в тях. Тухлената стена на татко ми беше един от тези уроци.
Дните се нижеха и колкото и да не ми се искаше да го призная, започвах да разбирам какво има поради. Когато мислех за стената, задачата ми се струваше невъзможна. Неизпълнима. Когато се съсредоточавах върху една тухла обаче, беше елементарно – знаех, че мога да положа добре тази проклета тухла…
Седмиците минаваха, тухлите се трупаха, а дупката стана малко по-малка. Започвах да разбирам, че разликата сред задачата, която смяташ за невъзможна, и задачата, която ти се коства изпълнима, е единствено въпрос на позиция. За стената ли мислиш? Или за тухлата? Независимо дали изкарвах високи оценки на тестванията за банкет в лицей, дали пробивах като една от първите международни хип-хоп звезди или градях една от най-успешните кариери в историята на Холивуд, във всички случаи задачите, които на пръв взор бяха нереално високи, можеха да се сведат до общ брой от обособени, изпълними задания – непреодолими стени, формирани от огромен брой тухли, които би трябвало да бъдат положени една по една.
През цялата си кариера съм бил изцяло непреклонен. Работната ми нравственос е безкомпромисна. А тайната на триумфа ми е колкото скучна, толкоз и предвидима: ставаш и полагаш идната тухла. Ядосан си? Положи нова тухла. Неуспешна премиера? Положи нова тухла. Продажбите на албума ти падат? Стани и постави нова тухла. Бракът ти се разпада? Положи нова тухла.
През последните трийсет години и аз като всички хора съм претърпял провали, загуби, унижения, бракоразвод и гибел. Получавал съм смъртни закани, губил съм пари, персоналното ми пространство е било нарушавано, фамилията ми се разпадна – и все пак всеки ден ставах, бърках бетон и полагах нова тухла. През каквото и да преминаваш, идната тухла постоянно стои пред теб и чака да я положиш. Единственият въпрос е: ще го направиш ли?
Чувал съм да споделят, че характерът на детето се въздейства от смисъла на името му. Е, татко ми ми е дал моето име, дал ми е своето име, а също и най-важното ми качество в живота: способността да издържам пред компликациите.
Даде ми воля*.
_______________________________
*Will (англ.) – воля. – Б. пр.
Беше леден, тъмен ден, близо година, откакто двамата с брат ми бяхме почнали работа. По това време стената дотам се бе трансформирала в част от живота ми, че мисълта за завършването ѝ ми се струваше като илюзия. Сякаш в случай че в миналото в действителност я завършехме, зад нея злокобно щеше да зейне друга дупка, която би трябвало да бъде запълнена незабавно. В онази хладна септемврийска заран обаче забъркахме последния бетон, напълнихме последната кофа и положихме последната тухла.
Дедио гледаше по какъв начин поставяме последните тухли. Стоеше безмълвно с цигара в ръка и се възхищаваше на работата ни. Двамата с Хари положихме и подравнихме последната тухла, след което настъпи тишина. Хари сви плещи – А в този момент какво? Да скачаме ли, да се радваме ли, да честваме ли? Плахо отстъпихме обратно и застанахме от двете страни на Дедио.
Тримата се взирахме в новата стена.
Дедио хвърли цигарата си на земята, стъпка фаса, издиша дима и без да откъсва взор от стената, сподели:
– Никога не ми казвайте, че има нещо, което не можете да извършите.
После влезе в работилницата и се захвана със дилемите си.
п редставя
УИЛ
от Марк Менсън
размер: 400+32 стр. цветно приложение
цена 29,95 лева
ISBN 978-954-26-2166-9
Превод Цветелина Лакова
Целият свят приказва за Уил Смит, само че прочетете какво споделя той за себе си в единствената си автобиография!
Очаквайте „ Уил “ на 26 април!
Три години Марк Менсън, създател на бестселъра „ Тънкото изкуство да не ти пука “, оказва помощ на носителя на „ Оскар “ и няколко награди „ Грами “ да напише книгата, за която Опра Уинфри споделя: Това е най-хубавата автобиография, която съм чела в миналото.
Уил Смит е артист, продуцент и музикант, притежател на „ Оскар “ и четири награди „ Грами “. Разнообразната му кариера обгръща филми, телевизионни сериали и мултиплатинени албуми. Той държи редица боксофис върхове, измежду които и този за най-вече поредни филми с облага 100 милиона $ (осем). Със брачната половинка си основава „ Семейна фондация Уил и Джейда Смит “, която цели усъвършенстване на живота посредством даването на запаси, които да насърчат начинания за самостоятелно и общо рационализиране в сферите на изкуствата и образованието, обществено подкрепяне, здраве и богатство, както и резистентност.
Марк Менсън е бестселъров създател на „ Тънкото изкуство да не ти пука “ и „ Всичко е прецакано “. Книгите му са преведени на повече от 50 езика и продадени в над 12 милиона екземпляра. Неговият уебсайт markmanson.net е измежду най-големите платформи за личностно развиване с над два милиона гости месечно и половин милион клиента.
Трансформацията на Уил Смит от хлапе от Филаделфия до една от най-известните рап звезди на своето време, а по-късно и една от най-големите кино звезди в историята на Холивуд е изключителна сама по себе си. Това обаче е единствено половината от историята.
Уил Смит се смята за победител в живота – и то изцяло основателно: освен че неговият триумф е без аналог, само че и цялото му семейство се намира на върха на славата. Оказва се обаче, че осем поредни кино лентата, оглавили класациите, 30 млн. продадени албума, десетки награди и стотици милиони долари не са гаранция за благополучие. Уил Смит осъзнава, че има да извърви дълъг път.
Тази автобиография е плод на проникновено пътешестване към себепознание и равносметка на всичко, което волята може да донесе на човек, както и това, което му лишава. Написана благодарение на създателя на международния бестселър „ Тънкото изкуство да не ти пука “ Марк Менсън, „ Уил “ е историята на една суперзвезда. Но и на един човек, който съумява да опознае същинската си същина. Малцина могат да си показват напрежението от това да се изявяваш на най-големите международни подиуми, само че концепцията, че постоянно би трябвало да преживеем огромна смяна, с цел да израснем като персони, е общовалидна. Съчетанието от дълбока мъдрост и удивителна житейска история слага книгата, сходно на своя създател, в своя лична категория.
Откъс
***
Стената
Когато бях на единайсет, татко ми реши, че се нуждае от нова фасадна стена на работилницата си. Стената беше огромна: висока към три метра и половина и дълга към шест метра. Старата се ронеше и на него му беше „ писнало да я гледа “. Вместо да наеме занаятчия или строителна компания обаче, той реши, че задачата е подобаваща за мен и по-малкия ми брат, Хари.
Дедио събори остарялата стена. Спомням си по какъв начин гледах зейналата дупка с мъчително учудване. Бях изцяло сигурен, че там в никакъв случай повече няма да има стена.
Всеки ден в продължение на близо година двамата с брат ми отивахме до работилницата на татко ни след учебно заведение, с цел да построяваме стената. Правехме всичко сами. Копаехме основи, бъркахме хоросан и носехме кофите. Все още помня съотношенията: две елементи цимент, една част пясък, една част вар. Хари боравеше с маркуча. Бъркахме хоросана с лопати на тротоара, след което пълнехме кофи по седем литра и половина и започвахме да редим тухли. Не използвахме нито арматура, нито кофраж, единствено нивелир с водна либела.
Ако разбирате най-малко малко от строителство, знаете, че не се прави по този начин. С ръка на сърцето можем да го назовем насилствен труд. В наши дни просто бихме подали сигнал до Агенцията за протекция на детето. Този метод на работа е муден и излишно времеемък, а това, което две деца свършиха за близо година, би лишило не повече от два дни на бригада от възрастни мъже.
Двамата с брат ми работехме през уикендите, по празниците и през ваканциите. Трудихме се цяло лято. В това нямаше нищо извънредно. Баща ми в никакъв случай не почиваше, значи и ние нямахме право на отмора. Спомням си по какъв начин нееднократно съм гледал дупката в цялостно обезсърчение. Не имах вяра, че в миналото ще я запълним. В съзнанието ми тя бе станала безкрайна. Сякаш строяхме Великата стена на Западна Филаделфия – милиарди червени тухли, които се простираха безспир към далечното нищо. Бях сигурен, че ще греша бетон и ще мъкна кофи, до момента в който остарея и умра. Просто бях уверен в това.
Но Дедио не ни позволяваше да спрем. Всеки ден трябваше да сме на линия, да бъркаме бетон, да носим кофи, да редим тухли. Нямаше значение дали вали или е адска горещина, дали съм сърдит или печален, дали съм болен или имам контролно на идващия ден – никакви извинения не минаваха. Двамата с брат ми се опитвахме да се оплакваме и да протестираме, само че Дедио не се трогваше; бяхме хванати в капан. Стената беше константа, непрекъсната големина. Сезоните се сменяха, приятелите идваха и си отиваха, учителите се пенсионираха, само че стената оставаше. Тя беше безконечна.
Един ден двамата с Хари бяхме в изключително неприятно въодушевление. Тътрехме се и мърморехме, че едно нещо е невероятно, а друго – неуместно.
– Защо въобще строим стена? Няма по какъв начин да стане. Никога няма да я приключим.
Дедио ни чу, остави инструментите си и пристигна до мястото, където ние стояхме и хленчехме. Той измъкна тухлата от ръката ми и я задържа пред погледите ни.
– Спрете да мислите за проклетата стена! – сподели той. – Няма стена. Има единствено тухли. Вашата задача е да положите тази тухла безупречно. След което да вземете друга тухла. И да положите и нея безупречно. После идната. Не се безпокойте за стената. Мислете единствено за тухлата в ръката си.
Той се върна в работилницата. Двамата с Хари се спогледахме, поклатихме глави – Този човек не е добре – и още веднъж се заехме да бъркаме хоросан.
Научих някои от най-важните уроци в живота си директно волята си. Противях им се, отричах ги, само че в последна сметка бях заставен да призная тежестта на истината в тях. Тухлената стена на татко ми беше един от тези уроци.
Дните се нижеха и колкото и да не ми се искаше да го призная, започвах да разбирам какво има поради. Когато мислех за стената, задачата ми се струваше невъзможна. Неизпълнима. Когато се съсредоточавах върху една тухла обаче, беше елементарно – знаех, че мога да положа добре тази проклета тухла…
Седмиците минаваха, тухлите се трупаха, а дупката стана малко по-малка. Започвах да разбирам, че разликата сред задачата, която смяташ за невъзможна, и задачата, която ти се коства изпълнима, е единствено въпрос на позиция. За стената ли мислиш? Или за тухлата? Независимо дали изкарвах високи оценки на тестванията за банкет в лицей, дали пробивах като една от първите международни хип-хоп звезди или градях една от най-успешните кариери в историята на Холивуд, във всички случаи задачите, които на пръв взор бяха нереално високи, можеха да се сведат до общ брой от обособени, изпълними задания – непреодолими стени, формирани от огромен брой тухли, които би трябвало да бъдат положени една по една.
През цялата си кариера съм бил изцяло непреклонен. Работната ми нравственос е безкомпромисна. А тайната на триумфа ми е колкото скучна, толкоз и предвидима: ставаш и полагаш идната тухла. Ядосан си? Положи нова тухла. Неуспешна премиера? Положи нова тухла. Продажбите на албума ти падат? Стани и постави нова тухла. Бракът ти се разпада? Положи нова тухла.
През последните трийсет години и аз като всички хора съм претърпял провали, загуби, унижения, бракоразвод и гибел. Получавал съм смъртни закани, губил съм пари, персоналното ми пространство е било нарушавано, фамилията ми се разпадна – и все пак всеки ден ставах, бърках бетон и полагах нова тухла. През каквото и да преминаваш, идната тухла постоянно стои пред теб и чака да я положиш. Единственият въпрос е: ще го направиш ли?
Чувал съм да споделят, че характерът на детето се въздейства от смисъла на името му. Е, татко ми ми е дал моето име, дал ми е своето име, а също и най-важното ми качество в живота: способността да издържам пред компликациите.
Даде ми воля*.
_______________________________
*Will (англ.) – воля. – Б. пр.
Беше леден, тъмен ден, близо година, откакто двамата с брат ми бяхме почнали работа. По това време стената дотам се бе трансформирала в част от живота ми, че мисълта за завършването ѝ ми се струваше като илюзия. Сякаш в случай че в миналото в действителност я завършехме, зад нея злокобно щеше да зейне друга дупка, която би трябвало да бъде запълнена незабавно. В онази хладна септемврийска заран обаче забъркахме последния бетон, напълнихме последната кофа и положихме последната тухла.
Дедио гледаше по какъв начин поставяме последните тухли. Стоеше безмълвно с цигара в ръка и се възхищаваше на работата ни. Двамата с Хари положихме и подравнихме последната тухла, след което настъпи тишина. Хари сви плещи – А в този момент какво? Да скачаме ли, да се радваме ли, да честваме ли? Плахо отстъпихме обратно и застанахме от двете страни на Дедио.
Тримата се взирахме в новата стена.
Дедио хвърли цигарата си на земята, стъпка фаса, издиша дима и без да откъсва взор от стената, сподели:
– Никога не ми казвайте, че има нещо, което не можете да извършите.
После влезе в работилницата и се захвана със дилемите си.
Източник: plovdiv-online.com
КОМЕНТАРИ